Ти си мисъл така немислима,
защото хората не вярват в чудеса…
А това е тъжно, моя любима,
дори за свят, не отронил и сълза…
Във вените ми блянове текат,
омагьосали някога сърцето…
Какви ли думи те ще изрекат?
Какви ли за момичето, което
в моя ум не спира да целува
всеки лъч на щастливата звезда
и с нежни пръсти в утрото рисува
любовта си по потните стъкла
на изоставената зимна градина,
зад дворчето със стария бук,
където отчаяно се търсим двамина
във този сън… и в някой друг…