Едно дете с душата ми живее
в колиба, където птици не долитат,
и макар сладко да се смее –
сиротни тайни в очите му се скитат.
Но единствено жълтите листа
тук се спират за последната почивка,
то ги сбира от студената земя,
а те срещат детската усмивка…
И ме сочат невръстните ръце,
и нежно шепне със мъничко тъга:
„Аз чувствам с цялото сърце,
че той бе мен, а аз него съм сега…“