Прегърнати сред сенки сме сами, а в нас сякаш взира се дъжда, сега, когато тихичко ръми, и прилепите милват нощта… Благовонни от любов топли устни – знойна сладост за грях и екстаз, с аромат на сънувани целувки и дихания, пробудени от нас… Когато изгрев телата ни огрее, със светъл танц върху нежна голота, от копнеж […]
Сега ти може би си друга, аз разбрах от летни ветрове и от полъха на волна теменуга, зашептяла с горски гласове. Ние с теб бяхме двама влюбени, намразени, отхвърлени от света, две души, сред хората изгубени, две сърца, сред злорада пустота. Но сега ти може би си цвете, приютено сред тъжната гора, нацъфтяло в спомена
Едно дете с душата ми живее в колиба, където птици не долитат, и макар сладко да се смее – сиротни тайни в очите му се скитат. Но единствено жълтите листа тук се спират за последната почивка, то ги сбира от студената земя, а те срещат детската усмивка… И ме сочат невръстните ръце, и нежно шепне
В снега невинните следи аз помня… чувствам и сега: любовта на милите сълзи и копнеж по светлата тъга… Едва ли помниш белите сърни, а ги търсихме, дълго във нощта, на пътя от всичките страни, огряван от най-мъдрата звезда. Едва ли помниш техните очи, светлината им винаги ще пазя за дните, с умиращи лъчи, този свят,
Като хората – отиваш си само̀, твоя ред щом до̀йде да заминеш, врабчето не оставило писмо, едва ли знаеше, че днеска ще загинеш… Аз видях как гарвана свиреп се нахвърли върху крехкото ти тяло, как розите плачеха за теб и листата им покриха те изцяло…
Залутан, неизбежно ли се търся сам в сенките сред хората и витрините? Сякаш глух, незрящ, даже ням, самотен вълк, намразен от годините. Аз диря тайни, увяхнали из простора на много чужди забравени съдби, като натрапник все витая в двора, където тъжната секвоя само спи. Преди гневливо да заблъскам по вратата на този дом, забравен и
Ще те изпратя до сънищата ти, защото там отново ще ме срещнеш, но и съня със теб да отлети, една врата за мене ще открехнеш, за да идвам винаги, когато съм тъй далеч, а ти красива спиш, като зов на миналото лято, което с твоя смях ще прелъстиш сред замечтани теменуги и листа, и безбройни
„Ще те изпратя до сънищата ти“ Read More »
Есента в мелодия личи, щом буди на рози песента, и нейните тъжни лъчи обагрят скръбно радостта. Чуй листата как тихо си говорят, така смирено, чакащи смъртта, за глобалното затопляне не спорят, а милеят те по пролетта. Но залутан в пустите градини, аз си спомням също пролетта с вкуса на сладките малини, и с теб като
Ти си мисъл така немислима, защото хората не вярват в чудеса… А това е тъжно, моя любима, дори за свят, не отронил и сълза… Във вените ми блянове текат, омагьосали някога сърцето… Какви ли думи те ще изрекат? Какви ли за момичето, което в моя ум не спира да целува всеки лъч на щастливата звезда
Не ми се обади, изобщо не дойде, но спокойно – аз напълно те разбирам, останал сам, като мъничко дете, ранени птици в скута си ще скривам. Под чинари ще се пазим с векове, всяка заран славей ще ни буди и прилагайки им стари лекове, мойта драма тях няма да учуди, но ако им разкажа за
