В онази нощ, тъмна и дълбока,
под стенописи от вечни звезди,
аз качих се на покрива на блока,
съвет да търся с верни мечти.
Но видях само плахия силует
на дивност, незаслужена с дела –
очи, обляни в копнежи на поет,
потайни устни, шепнещи: „Ела!“
И онези дълго сънувани пръсти –
ръце ефирни от звезден прах,
сбрали в себе си уроците мъдри
за любов, всевишност и грях.
И стихията, с която тя си отиде,
докато сиянието над мен блестеше,
и по етажите се молеше „Спри де!“
света, който тъй отдавна спеше…