Художник: Борис Ангелушев
Навярно това са едни от най-трудните редове, които пиша за своя кратък творчески път. Поетичен феномен като Димчо Дебелянов вдъхва у писателската душа както всесилно вдъхновение, съчетано с артистичен устрем, така и преклонение пред това велико майсторство на лириката. Майсторство, което те приласкава по един чист и естествен начин да се опиташ да бъдеш достоен наследник на този гениален твой предшественик, оставил безценни богатства в родната литературна съкровищница, която е едно от безспорните доказателства за сакралната красота на българския дух и език.
Спокойно мога да кажа, че Дебелянов е върховата точка на символизма в българската литература, нареждайки се по висота на художественото майсторство до основоположника на течението Шарл Бодлер. Като Яворов, Николай Лилиев и Теодор Траянов, които са сред малцината наши символисти достигнали подобни висини в своя път.
Поезията на Димчо Дебелянов е белязана от дълбока емоционална наситеност, от езикова пъстрота, от онова непосредствено въздействие върху читателя, така типично за истинското изкуство. Мистичната горест и печал, обагрени от магията на душевността му, създават отличителния почерк на неговото творчество.
Искрено вярвам, че сътвореното от Динчо (както е рожденото му име) е същинската еволюция на поетичните търсения на много негови предшественици, а и съвременници, макар това да е слабо отразено от критиката.
Нека през този ден, в който честваме 137 години от рождението на твореца, докоснат от неземното звездно чудно, за да дари на народа ни някои от най-изключителните стихотворения в нашата литература, да почетем делото му, превърнало се в един от изумителните образци на непреходното в българската култура.